Моста над водопада

Аз бях една от сирените, коит могат да се движат и на сушата и това беше много голямо предимство. Наистина повече време си го прекарвах във водата, но обичах и да съм на сушата. Така все още можех да правя любимите си занимания като да пазарувам по магазини и т.н. Не, че на този остров има много магазини, но напоследък много хора се бяха заселили тук. Аз бях доволна, жертвите ми се увеличаваха и ставах все по-силна.
Бях пуснала косата си свободна да пада на раменете ми, бях си облякла една тюркоазена рокля до коляното и усмивката не слизаше от мъничкото ми личице.
Когато хората ме видеха си казваха " Какво може да ми направи това момиче, то е висока 1,50?"... Това момиче с една целувка може да изсмука цялата ви жизнена сила и просто да умрете за секунди. Мразех, когато ме подценяваха.
Аз бях една от най-красиви от моя вид, мога смело да твърдя това. Всички сирени, естествено бяха повече от великолепни, но винаги имаше най-големи красавици. Повече от моя вид ме мразеха заради това. Точно по тази причина си нямах и никакви приятели, само врагове.
В ума ми изникна името на ✝ Violet. Мразех я. Мразех я от дъното да душата си. Само ако я видя, веднага ще я убия. До сега винаги ми се изплъзваше, но този път няма да е така. Следващия път, когато ме види ще е за последно. Тя трябва да умре.
Минавах покрай въжения мост над водата, когато дочух нечий стъпки.

Флорънс все още преживяваше трудно пречупването на мечтите си. Не бе очаквала да се озове отново на сушата толкова рано. Надяваше се види света през очите на баща си; онзи, който винаги виждаше сушата от средата на морето, но явно не всеки се раждаше с подобен късмет или подобна закрила от страна на съдбата. Едва бе стъпила на палубата, едва бе направила първите си стъпки в открито море, когато всичко потъна в черна мъгла. Наистина нямаше спомени. Никакви. Помнеше последните си думи към Мари и край. Сякаш бе проспала всичко и се бе събудила тук, на острова. В началото дори себе си не помнеше, само едно име и това на Мари. По-късно се появиха и други и след това отново изчезнаха до този ден. Май точно поради тази причина не искаше да остава сама. Започваше да разсъждава твърде много над пропилените си шансове, над миналото си и над неясното настояще. Из пръстите ѝ се въртеше сребърен пръст с белезникав камът, твърде много напомнящ на пръстен, който би могъл да се поднесе като годежен. Погледът ѝ бе единствено и само в него и несъзнателно бе тръгнала по въжения мост. Водопадът заглушаваше тихото подскърцване на дървото под краката ѝ, но след миг усети, че колкото и обезопасен да бе мостът, той все пак си оставаше въжен и нестабилен. Или пък просто тя стъпи накриво и изгуби равновесие, но два факта бяха напълно на лице. Фло изпусна пръстена в опит да се задържи и той полетя надолу, а като ответна реакция от загубата на равновесие тялото ѝ се удари в нечие чуждо, но все така крехко.
- Съжалявам. - бе последвалата реакция след тихото измърмоване от загубата на малката частица, останало от миналото ѝ, когато вдигна поглед и срещна този на младо момиче, неособено доволно от неочаквания им сблъсък.

Едно момиче се блъсна в мен и това леко ме подраpни. Как можеш да се блъснеш в някого на въжен мост? Направих физиономия, която казваше "Както и да е" и огледах от главата до петието момичето. Имаше рижава коса и много меки черти пна лицето. Изглеждаше ми невина.
- Нещо да не би да изпусна?
Попитах аз и се загледах надолу. Не се виждаше почти нищо, реката беше изключително мътна. Преди много години рибари идваха тук, за да ловят риба, но това беше много... наистина много отдавна.
- Между другото аз съм Ася, приятно ми е.
Подадох ръка към жената пред мен.
Тя беше наистина много красива. Бих я сметнала дори за сирена, но от километри се надуваше, че е просто оликновен човек. Чудех се как ли е дошла тук? Бях дочула, че кораб е спрял за малко на острова, но това бяха просто слухове.. или може би не бяха?

- Флорънс. - кратък и ясен отговор, последван от поемането на чуждата ръка. Като ударен от лек ток, този натрапчив импулс се пропи във всяка една клетка от тялото ѝ. Чуждата длан бе по-хладна, някак непозната и въпреки това все така мека и нежна като всяка друга и пак не бе достатъчно, за да опише онова, което за част от секундата премина пред съзнанието ѝ. Бе като видение, бърз импулс, разкриващ толкова мисли и накрая нищо. Пак бе на моста, пак бе срещу Ася и нямаше спомен от нито една мисъл, докоснала се до нея в този кратък момент на внезапен транс. Ясно ѝ бе единствено, че бе задържала ръката на новопознатата повече от нормалното и като опарена от огнени езици я пусна. Едва тогава двете ѝ ръце се стовариха върху въжената преграда, разделяща я от сигурно литване из въздуха към мътната река, и погледът ѝ се загледа в сивкавата повърхност. Зеленикава, сивкава... Нямаше значение какъв цвят бе. Ясно бе, че водата нямаше повече да ѝ върне онова, което бе отнела в момент на чист късмет и невнимание от страна на Фло. Нямаше значение. Не я интересуваше този пръстен. Той носеше твърде малко добри спомени и твърде много лоши, а и засягаше много мисли за миналото ѝ, към които не желаеше да се връща.
- Не. Абсолютно нищо. - отрече след дълго мълчание и пъстрите ѝ ириси любопитно се взяраха в момичето без да ѝ бе зададен някакъв въпрос.