Малкият водопад, навътре в гората.

Джовани вече съжаляваше, че включи това малко затънтено островче в така дълго планирания си маршрут от иначе екзотични и богати страни. Дори сам не знаеше какво точно го доведе тук. Острова имаше само треви, дървета, клони и тук-там по някоя гадна мърдаща се животинка.
Стъпките на момчето бяха бавни и внимателни. Той се оглеждаше доста внимателно накъде се движи и какво има на пътя му, тъй като за нищо на света не искаше да рискува и да изцапа костюма си, който беше изключително важен за него. Все пак беше направен по поръчка, а и се хвърлиха доста време и средства за направата.
- Господи, нали това се води за заселено място? Къде живеят тези хора. - измъмри недоволно под носа си той, като внимателно махаше всички листа и клони изпречени пред него. Вървеше вече от десет минути, надявайки се най-накрая да достигне селцето, градчето или където там живеят хората на острова. Местния рибар, който ги посрещна още на брега ги беше упътил в тази посока, но с всяка една стъпка италианеца все повече се съмняваше в достоверността на думите му. Беше тръгнал сам на този “рискуван поход“, тъй като част от моряците останаха на кораба, а другата част поеха в обратната посока с надеждата, че ще открият някое затънтено място откъдето да се снабдят с алкохол.
След още няколко крачки, Джовани долови звука на падаща вода в далечината. Водопад. Може би наблизо имаше хора, които да го упътят. Без да се замисли много, той закрачи уверено в посока на шума, продължавайки внимателно да маха досадните клонки и да прескача от нищото изкачащи корени. Малко по малко той започна да съзира водопада, заобиколен от заострени скали. Когато стигна, най-накрая видя една човешка фигура, излегнала се на една от скалите.
- Извинете! - прокашля се сухо момчето, когато се приближи. Човекът, излегнал се на студените и мокри скали, беше момиче. Гледайки я, той веднага съжали, че е я заприказвал. Може би, ако беше продължил малко по-нататък щеше да открие някой друг човек, който да му помогне. Не, че нещо в момичето му пречеше, но просто мисълта, че е пират го отвращаваше. Той самия мислеше, че това са хора, недостойни за уважение, най-вече защото баща му беше такъв. Но пък така или иначе вече си отвори голямата уста, така че реши, че трябва да продължи.
- Случайно да знаете къде наблизо има градче, селце или някакво населено място? - въпросът му прозвуча някак студен, но все пак пълен с желание за дългоочаквания отговор.

Джовани не беше особено доволен от отговора й. Очакваше поне малко по-нормален отговор. Или отговор, който поне беше свързан с въпроса, а не къде и как ще спи момичето.
- Ами явно сте заобикаляли повече, госпожице. От североизточния бряг до тук пътят е точно 45 минути. - отвърна момчето като повдигна едната си вежда. Явно, че водопада не беше чак толкова навътре, щом пътя отне му отне по-малко от един час. Жалко, че пиратите не могат да използват така наречената си добра ориентация и на сушата, а не само зад руля. Наистина жалко. Сещайки се последните думи, изречени от пиратката, той се поогледа около себе си. Сериозно, тя щеше да спи тук? На тези мръсни камъни, по които лазят твари, вероятно все още неоткрити от науката и с вероятността да прихване кой знае какви болести от мизерията? Мили боже...
- Радвам се, че сте открили удобно за вас място да се наспите, но аз лично смятам да продължа след като си почина малко. Днес е пълнолуние, така че не е чак толкова тъмно. Все някак бих могъл да се оправя. А и предпочитам да повървя малко повече, отколкото да остана тук. - Джовани се огледа около себе си и когато погледа му откри един гладък и равен камък той свали сакото си, за да го сложи върху камъка и да седне. Колкото и жал да му беше за костюма, умората надделяваше. Момчето се загледа във водата. За първи път от целия си престой на острова през деня, той най-накрая откри нещо красиво. Самият шум на падащата вода някак си го успокояваше и го караше поне за миг да забрави всичките си грижи.

Даяна сви рамене, когато той й каза, че е стигнал дотук за 45 минути. Тя, разбира се не идваше от северо-източния бряг и беше по надалеч, но реши да не спори за глупости. Дая захапа устната си, за да не се разсмее като го видя как внимателно се оглежда за чист камък, на който да седне. Прекалено много му пукаше, за нещо толкова глупаво като изцапване на дрехи. Предпочиташе да повърви доста, вместо да остане? Е бяха доста различни. На Скарсгард й се виждаха адски странни нещата, които правеше. Е всъщност, ако още живееше в Швеция с родителите си.. най- вероятно щеше да е същата.. но едва ли щеше толкова да внимава за дрехите си.. или пък изобщо. Не понасяше 'старият' си начин на живот и нямаше да проумее как хората го търпят. Е разбира се не беше задължително той да е такъв, но цялата тази внимателност и възпитано държание все пак бяха показателни. Даяна забеляза как той се поотпусна, наблюдавайки водата. Тъмнокоската се замисли за времето, когато всичко в живота, което я интересуваше трябваше да бъде рокли, прически, балет и балове. о да и маниерите. Тя неусетно заговори, което разбира се изпрати усилията й да прикрива силният си шведски акцент през цялото време.
- Изобщо не знам как го търпиш. Всички тези дрехи и маниери.. аз не го понасях на времето, но си намерих начин да се измъкна.
Скарсгард най- после се усети и млъкна веднага. Щеше й се да се удари през устата. Първо- мразеше да говори за миналото си, дори когато ставаше случайно и без изобщо да го иска както сега. Второ- изобщо нямаше нужда да изказва мнението си пред непознато момче, което очевидно нямаше нищо общо с нея и не харесваше.. пиратите. Тя сгъна краката си в поза.. как се казваше?.. а да лотос. беше го научила още като петгодишна на балета. Успокояваше я да седи така. Напомняше й за баща й.. и неговите вечно безуспешни опити да седи така, но пък доста успешно я разсмиваше. Дая се усмихна при спомена.

Смръщеното лице на Джовани премина в учудено изражение, когато чу думите на момичето. Факта, че и тя преди е била от по-високата класа в обществото, беше последното нещо, което той очакваше да чуе. Но защо някой, който не е лишен от нищо, би изоставил целия си заможен живот, само за да може да плува наляво-надясно с полу-изгнил дървен кораб? Италианеца я гледаше с недоумение в продължение на няколко минути. Присви очите си в опит да открие поне един признак, че е била от богато семейство. Единственото, което забеляза е позата, която беше заела. Знаеше, че е нещо свързано с балет, тъй като беше забелязал, че бившата му приятелка, която беше балерина, често я заемаше. Джовани въздъхна, изгонвайки неканените спомени от мислите си.
- Не виждам причина защо да не ми харесва. Има много хора, които биха дали всичко, за да имат живот като моя. Аз съм доволен от това, което имам. - по лицето му заигра една самодоволна усмивка. Разбира се, че той обичаше живота си. Имаше всичко - пари, бизнес, имение... За него това беше достатъчно. И никога не е разбирал хората, които казват, че не парите са най-важни, а любовта и свободата. Глупости. Италианеца беше готов да се обзаложи, че който и да го е казал, със сигурност не имал най-цъфтящото финансово положение.
Той продължи да я гледа. Чудеше как да зададе въпроса си, по по-деликатен начин. Не, че го интересуваше дали тя ще се засегне, но просто трябваше да се съобразява с изказа си.
- Е, госпожице, ако не възразите, бихте ли ми обяснили защо вие така необяснимо не харесвате предишния си начин на живот? Не разбирам избора ви, да изоставите всичкия лукс, за да се превърнете в .... не чак толкова достоен тип човек.

- Е, госпожице, ако не възразите, бихте ли ми обяснили защо вие така необяснимо не харесвате предишния си начин на живот? Не разбирам избора ви, да изоставите всичкия лукс, за да се превърнете в .... не чак толкова достоен тип човек.- каза той. Даяна издиша тежко. Дори и да му обясни защо всъщност е станала пират най- вероятно нямаше да я разбере.
- Най- вероятно няма да ме разбереш, защото ти очевидно си от хората, които харесват този живот, но добре. Името ми е Даяна Скарсгард идвам от Швеция. Семейството ми беше тъпкано с пари, което естествено изключваше забавното детство с приятели, където тичаш из гигантския двор на огромната си, плашеща къща. Да. Не харесвах нито дългите, спарващи рокли с около петхиляди неща под тях, от които с грандиозен успех можех да се удавя в собствените си сосове. Не понасях баловете, на които трябваше да се танцува строго определен танц с толкова болезнена прическа, от която имаш главоболия дни наред. Та, моята прелестна история като възпитана богаташка приключи, когато пиратски кораб нападна кораба, с който бяхме на круиз. Убиха всички. Без мен и баща ми, разбира се, но той не беше на кораба, така че.. той е единственият член на рода Скарсгард, който понасям. Та или трябваше да умря на круизния кораб или да стана пират. Избрах свободата и пиратството. Колкото и гнусно и отвратително да ти се струва непрекъснатото плаване на занемарен кораб.. си има своя чар. Поне за мен. Морето ме освободи от вечните маниери и фусти. Винаги съм искала нормално детство, но така и не го получих. Първата част мина в учене с майка ми.. а втората в учене на кораб. Така че..- Дая приключи речта си като започна да си плете пръстите. Беше й неудобно да говори за това, но се дразнеше и, когато хората я гледаха опулени, когато разбираха, че се е отказала от парите, за да бъде на отвратително- мръсен кораб с отвратителни, говорещи неправилно хора. Мда. Сигурно беше неразбираемо. Скарсгард раздвижи раменете си и продължи да си 'плете' пръстите- гадни навици, които се появяваха, когато се притеснеше. Не можеше да се отърве от тях.

Италианеца слушаше внимателно историята й, като избягваше погледа му да се засича с нейния. Още от началото на дългата й реч, той усети, че на нея й е малко неудобно, затова прецени, че ако не я поглежда, може би ще й е малко по-лесно. Но когато дойде частта, в която тя му сподели, че винаги е искала нормално детство, Джовани само се подсмихна и заклати невярващо глава.
- Доста наивно от твоя страна, да очакваш истинско детство при тези обстоятелства.. Или поне аз не знам за случай, при който дете от заможно семейство да изживее пълноценно детските си години. - каза най-накрая момчето, като за първи път се обърна към нея на “ти“. По лицето му все още играеше красноречива усмивка. Гледайки го отстрани, човек би се зачудил дали тази усмивка е от наглост или от съжаление. Но истината е, че усмивката му беше породена от факта, че самия той също нямаше така желаното си детство.
- Знаеш ли, аз също никога не съм изживявал детските си години. Още от малък целия ми ден се запълваше с учене на езици и точни науки, а по-късно майка ми започна да ме учи на основите на търговската дейност. Когато бях дете смятах това за най-лошия период от живота ми. Мислех си: “Хей, защо другите си играят навън, а аз стоя заклещен тук с тези стари философки, които ми дрънкат само за алгебра и таблицата на Менделеев?!“. Но с течение на времето свикнах, знаейки, че не мога да променя нищо. А и благодарение на това, което учих толкова години, сега съм горд наследник на семейния бизнес. - въздъхна Джовани и погледна към небето. Слънцето вече беше отдавна залязло, а на негово място гордо светеше Луната. Момчето се огледа разочаровано. Не беше чак толкова светло, колкото беше попринцип при пълнолуние. Сега как, за бога, щеше да стигне до кораба си?! Имаше нужда да поспи, а той едва ли щеше да може освен ако не бъде на някое уютно място. Той се позавъртя още малко, присвивайки очи в опит да фокусира пътя, по който бе дошъл по-рано.

Даяна се усмихна леко. Все пак имаха нещо общо. Но той беше свикнал, а тя не можеше да се примири. Е можеше и да свикне с уроците.. нямаше нищо против тях, но по- скоро я дразнеше мисълта, че буквално й забраняваха свободната мисъл. Е майка й я забраняваше.. Баща й беше прекрасен във всяко едно отношение.
- Не ме притесняваше толкова ученето и откаченото детство, а фактът, че не исках да израсна като кикотещо се момиче, от група наконтени фукли, които единствено се интересуват от дрехи, прически и момчета. О да и от време на време пускат някоя и друга умна мисъл, та да не се обърка някой, че са генетично променени гъски.- каза Дая като се изсмя подигравателно на последното. Не можеше да понася въпросната групичка, съставена от майка й и още няколко майки. Не се разбираше и с децата.. техните мозъци си бяха промити. Скарсгард просто искаше да си бъде умна и възпитана, без да се налага да прави, каквото й наредят. Но не стана на нейната. И тя си намери начин да се оттърве. Момчето въздъхна след речта си, че е наследил семейния бизнес.
- А защо щастливият, семеен наследник на бизнеса, не изглежда толкова щастлив, колкото би трябвало да бъде?- тъмнокоската не я биваше по заобиколките и 'нежният' начин за казване на нещата. Забеляза, че той гледа към луната и хвърля разочарован поглед към пътя, от който дойде. Най- вероятно искаше да се върне на кораба си и да се наспи.. Е не виждаше какво му пречи да спи някъде тук, но сигурно не беше свикнал.
- И какво толкова ти се е случило, че не понасяш пирати?- добави Дая към предишния си въпрос, на който все още не беше получила отговор. Сигурно щеше да я помисли за пълна клюкарка, но за нея нямаше значение. Просто й беше интересно какво точно ще каже относно бизнеса и пиратите. Може пък да са го ограбвали докато е бил на кораб и затова да ги ненавижда. Силно възможно и нерядко срещано. Но пък не приличаше на човек, който би се впечатлил от нещо такова. Особено предвид факта, че все пак си беше достатъчно богат. Скарсгард продължи да се чуди с неразгадаемо изражение, чакайки да види какво ще каже той.

При задаването на втория й въпрос, леката самодоволна усмивка, която досега стоеше на лицето му, бързо спадна. Той затвори очи, в опит да запази самообладание, но вътрешно усещаше как кръвта му започваше да кипи. Не от въпросите на момичето, а от всичките спомени, които изплуваха в съзнанието му. Той искрено вярваше, че вече ги заровил достатъчно дълбоко, но ето, че се е лъгал.
- Май обичаш да задаваш въпроси? - той се обърна с лице към нея. Когато погледите им се пресрещнаха, той все пак продължи. - Отдавна знам, че да си “щастлив“ е доста относително понятие. Никога не може щастието ти да бъде пълноценно. Винаги нещо липсва. А човешкото око е алчно - получиш ли нещо, искаш още и още.. Тоест винаги си нещастен. И въпреки, че отстрани изглежда така, сякаш имам всичко... Има доста неща, които ми липсват. Но съм доволен от това, което притежавам и от начина, по който живея.
С последните думи той стана от студения камък и се поотупа. Май вече беше започнал да се схваща от дългото си седене на ръбестата скала. Той направи няколко крачки, за да се раздвижи, но след минута пак се озова при сакото си. Този път обаче не седна, а само се облегна на единия си лакет. Добре, че беше подвил ръкавите на ризата си, иначе и тя щеше да отиде на вятъра.
- Колкото до втория ти въпрос... - наруши тишината Джовани, след като събра увереност, че ще може да остане спокоен. Пиратите му бяха болна тема. - Не ми се случило нещо кой знае какво. Случи се на майка ми.. Баща ми е пират, или е бил пират.. Може сега да е мъртъв, но не ме интересува особено. Той ни е изоставил, когато майка ми е била в осмия месец, оправдавайки се, че “любовта му към морето“ била по-силна, и че те двамата били от твърде различни светове. Пълни глупости и доста зле измислени оправдания. А жалкото е, че почти всички пирати са такива - мислят, че едва ли не са най-голямата световна сила, но когато стане сериозно се качват на продънените си корабчета и заминават. Не става въпрос само за бягството, но и за достойнството.. Ако въобще се намери някой от тях с такова.
Италианеца каза всичко това с почти без грам интерес. Разбира се, все още беше ядосан, но смяташе, че няма нужда да си хаби последните сили, за да мисли за хора, които слабо го вълнуват и, с които не тачеше особени симпатии.

На Даяна страшно й се щеше. Ама страшно й се щеше да му възрази.. но знаеше много добре, че е прав. Пират, който да създаде семейство и дете и да остане с тях? Това беше.. почти невъзможно. Единственият пират, за когото знаеше със сигурност, че го е направил беше Валънтайн. Възрастта му беше само извинението да напусне кораба- Дая прекрасно знаеше, че причината е в жената, която обичаше и новородените му близначки. Но един случай на базата на хиляди други.. не беше особено добър довод. А и най- вероятно нямаше да му стане приятно, ако споменеше това. Просто да си остане с мисълта, че пиратите са отвратителни /и изобщо не бяха симпатични, груби и подигравателни- все болезнени истини в лицето, но това е друга тема/. Не знаеше какво се предполага да каже, но мълчанието й не беше най- големият признак на учтивост.
- Майка ти е създала дете от неподходящ човек.- Скарсгард се усмихна на една страна и погледна към него.- Но пък детето си е излязло достатъчно добро.
Даяна не беше сигурна дали го е засегнала или притеснила по някакъв начин, но не я интересуваше много. Изрази мнението си- той изглеждаше свестен тип, въпреки че не понасяше хората от нейния.. вид. Дая се усмихна на себе си и се загледа към величествените дървета наоколо. Обожаваше морето, но горите също й бяха слабост.. това се беше получило в дните, когато не й позволяваха да се разхожда из разкошните градини на дома си или в горичката.. без ескорт и без 'подходящи дрехи' и внимателно избран, равен път. Скарсгард се изсмя присмехулно със злобна усмивка. Изобщо не се замисляше за момчето седящо на две крачки от нея- беше забравила, че съществува. Даяна вдиша дълбоко и се загледа в пенещата се вода, за да изхвърли лошите спомени от главата си. Водата- независимо каква беше винаги можеше да я успокои. Дишането й стана бавно и равномерно докато наблюдаваше как сините струи се изсипват в басейна и създават пяна и с леката светлина от луната се получаваха малки цветни стълбчета. Разбира се през деня беше много по- зрелищно, но.. и така беше добре. Тъмнокоската легна по корем като автоматично преплете краката си във въздуха и намокри ръката си от водопада. Щастливата усмивка почти веднага изникна на лицето й, озарявайки го. Обичаше водата повече от всичко.

Джовани повдигна въпросително вежди, щом чу комплимента направен от нея. Обичаше някой да го хвали и да му казва мили думи, но не го очакваше точно от нея. Особено след като той олицетворява начина на живот, който тя отдавна е изоставила.
-Ъм.. Благодаря ти. - смъмри накрая той, все още гледайки малко подозрително. Тя звучеше доста искрено, но все пак трябваше да внимава, особено като се има предвид, че той може да стане доста лесна мишена в момента - беше уморен, изгубен и с пари. Вярно, че сега в него нямаше много, но за един крадец биха били достатъчно. Италианеца отново извърна поглед към момичето до него. Изглеждаше толкова спокойна. Може би, тя не е чак толкова лоша колкото си помисли той отначало.
Момчето стоеше облегнато още няколко минути, преди да се изправи рязко. Усещаше, че вече е време да си върви. Не можеше да спи на тези ъгловати скали, а и момичето беше тук преди него. Той повдигна внимателно сакото си и го огледа. Чак му стана жал, как е могъл да съсипе нещо толкова хубаво. Ако някой друг човек гледаше дрехата, би казал : “Е, има само няколко прашинки, какво толкова?!“, но според италианеца то вече не ставаше за носене.. Или поне от него. Той го пое в ръцете си, преди да се доближи до.. ъм, да, Даяна. Той се сети, че тя спомена името си малко по-рано.
- Хей, ако искаш вземи това, за да се загънеш. Нали искаше да оставаш тук?! А и, в джоба има 3-4 банкноти, които не са много, но ще ти стигнат да си купиш храна и нещо по-нормално за обличане. - добави шеговито той, като й подхвърли внимателно сакото. Все пак не искаше да изглежда така сякаш я замеря с разни предмети и я напада, но и ако се приближеше повече към нея и водата, най-малкото щеше да цопне във водопада от умора. Особено след като шума на падащата вода му действаше прекалено успокояващо.