Светлите и някак мътни очи на Кенет се плъзнаха по повърхността на едва полюшващата се вода, само за да установи с удоволствие, че ясна граница между нея и небето няма. Колкото по-навътре се опитваше да види, толкова по-тъмно ставаше. Тази вечер звездите не бяха обсипали небето, подобно на множество китайски фенери и цялостното усещане, което мястото създаваше бе някак потискащо. Но Кен намираше това изключително привлекателно. В такива случаи се чувстваше като последният оцелял и това определено му се струваше повече от удобна, предизвикателна оферта. Разбира се, винаги се намираха група глупави тийнейджъри, които разваляха спокойствието му, опитвайки се да се скрият от любопитните погледи на родителите си, да изпушат по някоя цигара, да вкусят за пръв път алкохол, който са откраднали от тайното барче на родителите си и не на последно място - да се натискат. Представата им за романтика все още бе посредствена и лесно предвидима, каквито бяха и момичетата на тази така крехка възраст. Бе достатъчно само да се разходят около току-що запаленият огън, да легнат на старите, меки одеяла и да слушат измислените приказки на мъжката част за прекрасен живот, бяла къща с дървена ограда и цветя на прозореца. О, да, Кенет знаеше това, защото преди няколко години той самият го бе практикувал повече от успешно. И ето, че сега, когато фантазиите му за последния оцелял човек на планетата, започваха да се развиват, всичко пропадна само за секунди. Силен, гърлен смях и проглушителни викове преминаха през главата му, напомняйки за страхотната мигрена, която имаше сутринта. Знаеше, че съвсем скоро ще са тук - щъкащи из целия плаж, шумни и пияни. Кенет рядко виждаше морето толкова спокойно, както и рядко му се случваше да се наслаждава на природна гледка, без да включи особена ирония, така типична за него.
Русокоското прекара ръка по малките копчета на бялата му риза и ловко ги разкопча, оставяйки меката материя да се разтвори, показвайки част от тялото му. Нави ръкавите си чак до лакътя, така че да не се разхождат свободно по ръцете му и приплъзна пръсти по издутия си заден джоб. Можеше да си позволи една цигара докато шумните тийнейджъри не бяха превзели всичко около него. Поднесе я бавно към устата си, като че ли наслаждавайки се на всяка една секунда. Пламъкът от запалката му озари загорялото му лице само за секунди, предавайки неестествен блясък на студените му, присвити очи и изгасна. Единственото, което остана да свети бе червеното огънче, стремглаво движещо се към филтъра в устата му. В момента, в който димът премина през гърлото му, като че ли изпълни цялото му същество. Ето това бе един перфектен момент. Но както Кенет трябваше да е разбрал - хубавите неща свършваха бързо. Шумната компания се появи на няколко метра зад гърба му, изцяло превземайки мислите му. Искаше му се да избие пискливите им гласове от главата си, но не се получаваше. За това единственото нещо, което можеше да направи, бе да им отстъпи тази част от плажа. И той отново закрачи напред, без ясна посока или цел. Само дето не предполагаше, че Съдбата ( в която не вярваше) му е подготвила малка изненада, заради която щеше да му дойде да си тегли куршума - веднъж завинаги.
