Разбитият кораб в края на плажа

Дните ми минаваха прекалено бързо,за мъртвец като мен това не трябваше да бъде така. Може би бе така защото не бях на борда на Летящия Холандец,но Дейви ме бе освободил,знаеше че имам нужда от почивка,да намеря родителите си. В същност.. той ми бе като баща. През всичките тези години се грижеше за мен все едно бях негово дете,а екипажа хич не одобряваше това. Скочих от борда във водата,а след това за вървях под водата. Бе толкова топла и приятна че ако можех да й се насладя до край щеше да бъде чудесно. Стигайки до един бряг синята ми коса,а после и тялото ми започнаха да се показват,забелязах някакъв разбит кораб,а до него едно момиче,прекалено красиво момиче. Излязох на брегът,а очите ми веднага я загледаха преценяващо :
- Какво прави една красива сирена на сушата? Мислиш ли че някой моряк ще те пощади ако те види? - запитах аз. Дейви Джоунс ме бе научил и на това как да разпознавам сирените,техните бледи кожи,невинен поглед.
- Между другото казвам се Ирен.. приятно ми е.

След няколко минути установих, че на кораба нямаше никого и почти нищо - само няколко стари бокала. Дървени - ясно е защо само тях са оставили. Дълбоко, дълбоко в морето можеш да откриеш отдавна потънали кораби. Там рядко се намират боклуци - всички интересни неща са оставени и когато нямам нищо за правене , обикновено съм там.
По едно време при мен дойде красиво момиче със синя коса, която я придаваше чар. Струваше ми се, че ще бъде случайно изгубило се момиче от някой туристически кораб, но не бе така. Още от първият опит позна коя съм... или в моя случай, какво съм.
Накара да се разсмея. Една от моряците, със сигурност. И то не от заблудените. Уау!
- Впечатлена съм! Обикновено им трябва повече време, но... явно има и изключения. - разгледах момичето по-подробно. Беше ми казала името си. Не, не ми говореше нищо. Не че и познавах много хора, но тези от острова ми бяха ясни.
Седнах на пясъка. Тя чакаше отговор. Накрая се отказах да я лъжа и подадох ръката си напред, за да се здрависаме.
- Аз съм Андреа. И спокойно, не хапя. - или поне не сега.

- Едва ли ще искаш да хапеш мъртвец.. - засмях се и седнах на плажа. Сирените наистина бяха удивително красиви. Дейви ми бе разказвал толкова много за тях че като дете исках и аз да съм сирена,всяка девойка иска.
- Имаш хубаво име.. глъцко ли е? - попитах,преди обичах да чета гръцка митология,както и гръцки имена и ми напомняше за тях. Лицето й също така ми бе много познато..
- Знаеш ли може да съм те виждала покрай кораба.. да си минавала някога покрай Летящия Холандец? - попитах любопитно,гледайки момичето. На колко ли беше? Знаех че сирените са..почти безсмъртни.

Пясъкът беше топъл. Всъщност, не само той. Тази жега ме изтощаваше. Бях на сянка, но това нямаше значение в такова време. При хората не мисля, че има значение - те само почерняват. При мен не е точно така...
- Корените на името ми са гръцки. Аз съм родена близо до Испания. - усмихнах се бегло на момичето срещу мен. Имаше уникална коса. Различна. Това предполагам се отразява и в характера...
Зарових крака в пясъка й реших да й отговоря на следващият въпрос.
- Ако имаш предвид дали съм взимала някого от там, тогава отговорът ми ще е да. Ако питаш дали съм била на борда й... - погледнах встрани. - Да, и това. - не ми се говореше повече за мен. Дразнех се. Не обичах да споделям и затова не довърших.
- Ами ти? Мъртвец на "Летящия Холандец"?