Във водната пещера

Андре трябваше да се махне от пазара. Просто трябваше да го направи. Бе на поредното плаване от Малта към Корфу, което този път включваше пренос на някой редки деликатесни култури. Не го интересуваше особено натурата на онова, което преносваше кораба. Вършеше си задълженията, когато беше на борда, а отскоро дори намираше време, за да вкара в ежедневния режим един новак. Макс Родни, колкото и глупаво да звучеше фамилията му, всички я приемаха, защото тя и без това оставаше незабележима. Тази нова задача някак му напомняше на неговото началото, когато Джак му бе един вид наставник.
Андре бе като алергичен срещу сергиите с какви ли не храни и стоки. Може би защото мирисът на прясно грозде му навяваше спомени от миналото, а този на уловена наскоро риба му припомняше другият избор, който би го застигнал, ако Джак не бе го измъкнал от онази дупка, наречена Тасос, навреме. А не можеше просто да очаква всички в кораба. След всеки дълъг преход имаха около седмица почивка, какво бе разпоредил капитана, изцяло загрижен за доброто състояние на екипажа си. А и подобни товарни превози и без друго не се изпълняваха често.
В търсене на възможно по-отдалечено място от пазара Андре бе стигнал до онази част от плажа, от която се виждаха бледите очертания на водната пещера сред рид от скали. Бе оставил обувките си някъде на кораба, така че сега захвърли единствено ризата си. Същата онази риза, с която Джак го бе видял за първи път и която сега му бе нещо като служебна униформа. Хвърли се във водата с прецизна точност и заплува към пещерата. Плуването му помагаше да се отърси от всякакви мисли, да забрави кой е и къде е, а така успяваше да подреди по-добре мислите си. С достигането на пещерата отпусна глава върху ръцете си, подпраня върху малка и обла скала, докато машинално продължаваше да рита във водата.

//сори за закъснението, но ми изникна малко работа преди

Андре проследи смущението, което премина по лицето на непознатото момиче. Можеше да се закълне, че бе забелязал леко руменина по скулите й, но не толкова от онова, което бе срещнал погледа й, а по-скоро от внезапната поява на друго живо същество в пещерата. Явно добре познаваше това място, щом я изненадваше чуждата поява.
- Не. Не ми пречиш. Нито с присъствието си, нито с нещо друго. - побърза да се намеси в разговора преди да я бе пропъдил. Кой да знае, че като търсеше малко спокойствие и отдалечесност от мирисът на риба и грозде, можеше да стигне на място, което си бе белязано от дълго време от някой непознат?
Добре, сега остана без думи или някаква представа какво точно да каже. Просто стоеше облегнат на скалата и поглъщаше с настоятелния си поглед червенокоската. Внезапно в главата му нахлуха редица спомени, с които бе свързан този остров. Може би тази седмична почивка нямаше да се окаже толкова отегчителна. Не бе като за първи път да стига тези брегове. Беше го правил и друг път. Имаше познати на острова. Можеше да се възползва от времето и да поднови или затвърди някой връзки. Защо пък и междрувременно да не създаде още някоя?
- Хей, как се казваш? - именно онзи неизиказан въпрос, който отекна последен в главата му го накара да попита нещо толкова банално. Започваше да се чувства глупаво от идиотщината, която проявяваше в този разговор, но му бе простено. Андре не бе по импровизациите, а точно това се налагаше на момента. Бързи, кратки и точни въпроси и отговори, за да привлече вниманието й, а веднъж намереха ли общ език, то всичко ставаше далеч по-лесно.

- Не, съвсем не. - поклати глава Андре, отговаряйки на въпроса й. Не бе сигурен дори на кой точно въпрос отговаряше, но тук вина имаше и Лидия. Тя не бе уточнила дали питаше за острова или за пещерата... Може би трябваше да бъде малко по-изчерпателен в отговора си, да даде малко повече информация, но пък да избегне двусмислието, което се бе създало и караше дори тишината да бледнее пред присъствието му. Може би защото тишина в главата му никога не наставаше. Вечно имаше мисли, които да се блъскат, да желаят малка частица от вниманието му и да копнеят да бъдат чути. - Не, досега не съм идвал в пещерата, но признавам, че е приятно и спокойно място. Само да уточня, че името ми е Андре.
Ето, не бе толкова трудно да каже името си. Защо ли дори го бе отлагал толкова дълго? Лидия не изглеждаше като някой, който би му се нахвърлил и го изял само защото името му бе Андре, пък дори и представа нямаше откъде идваше цялата тази объркана логика.
По-важно бе, че бе пропуснал факта да спомене цялото си име, но то отдавна бе останало в миналото, както и родния Тасос, за които вече все по-рядко се улавяше да мисли.
- Работя на товарен кораб и често идвам към Корфу. Главният ни маршрут е Малта-Корфу, а още със стъпването на суша започвам да си издирвам малко спокойствие. Не съм от онези, на които им е приятно да обикалят по пазарите и други места, докато стоката бъде разтоварена... - внезапно замлъкна, осъзнавайки, че тези думи може би бяха крайно отегчаващи за Лидия. Обърна поглед към нея, след което най-сетне съсредоточи погледа си върху скалата, на която се бе облегнал и миг по-късно я натовари с тежестта на цялото си тяло, а не просто двете си ръце и главата.

По устните на Андре неусетно се намери отражение на нейната усмивка или не просто отражение. Не чувстваше да го прави по задължение, по начин, който просто трябва да покаже някаква дружелюбност или да направи опит да стопли отношенията им, коитодори нямаха нужда от това. Той по-скоро почувстваше, че искаше да се усмихне, а спрямо животът му, миналото и всичко около него му бе трудно да го приеме за нещо нормално. Не, всъщност беше си... Той все по-често се усмихваше, но винаги се случваше на кораба, там бе като у дома си и една усмивка извън тази среда, пред една непозната го караха да си зададе толкова много въпроси, които естествено водеха от главния: Защо го бе направил? На него не можеше да намери отговор, но покрай великите му разсъждения, усмивката бе изгаснала още в началото си.
- Разликата не е голяма. Е, в сравнение с Лондон сигурно ще ти се стори катастрофална... - да, не можеше да предполага каква бе разликата между Малта и Лондон, защото те бяха на светлинни години един от друг, пък и той сам не бе запознат с Лондон. Андре познаваше единствено южните части на континента. - А какво не ти харесва на Корфу? На мен ми се струва като приятен остров, ако знаеш как да избягваш по-населените част.

Андре кимна без да дава ясно оточнение на кой въпрос точно отговаряше, но нима не бе ясно? Само два от тях изискваха кратък отговор, а единият от тях съвсем нямаше да се размине просто с едно "да" или "не". И все пак когато се потопи отново във водата разкъса паяжината на съмненията и осмисли объркването. Не, нямаше нищо против да поплуват.
- Сирени? Чувал съм доста истории за тях, но нямам каво да губя. Рано или късно все ще се простя с живота си, така че защо да се опитвам да го отлагам или да залъгвам съдбата? По-добре да живее и да остана без съжаления, че съм пропуснал нещо. - заговори тихо и с кратки паузи, през които си поемаше въздух, за да задържи нормалния ритъм на дишане, докато плуваше напред-назад, очаквайки Лидия да се присъедини към компанията му.
- Обявявам ти състезание до ей онази скала. - продължи без да се връща към думите й, въпреки че имаше какво още да добави по въпроса с Лондон, Малта и Корфу. Не очакваше да чуе отговор. Това не бе въпрос, нито дори покана, а предизвикателство, което Андре смяташе да спечели. Скалата не бе твърде далеч, само около половин метър извън пещерата, така че можеше да премине разстоянието без проблеми, но все пак направи няколко предизивкани грешки и леко се забави, давайки предимство на Лид. Накрая все пак бе със сантиметри преди нея и просто я изчака, облефнал глава върху неравната повърхност.

Нова глътка въздух. Беше го хванала неподготвен и престоят му под водата бе като Ад. Дори бе готов да приеме горящите пламъци, с които изобравяха Ада, с широко разтворени обятия, вместо да се бори за въздух по водата. Странно... Нито веднъж през главата му не мина мисъл за страх от вероятно удавяне. Може би бе част от настоящото му Аз, което бе моряк и приемаше водата като втора среда на живот. Е, не можеше да каже, че диша под вода, дори нямаше досег до водата, когато бе в откритите морета. Да не говорим, че отдавна не му се бе налагало да работи по палубата. Там бе полето за изява на новите, а Андре отдавна не бе считан за част от тях.
- Права си. - отговори кротко и смирено като наказано дете, но устните му се извиха в полумесец, в крайчетата им трептеше неизказана радост, породена от неясни причини. Ръката му замахна във водата и запрати масивна по обем струя вода към лицето на Лидия. - Е, все пак можеш да плуваш. Майка ти би се гордяла с това.
Отново започваше да вкарва иронията в разговора, но бе съвсем неосъзнато действие. Не искаше да изтъква, че е по-низша от него. Съвсем не бе точно такава истината, въпреки че не можеше да се прикрие загубата й.
- Така де... - продължи с неясната цел да подбере точните думи, които да ги измъкнат от тази неконтрулируема каша, в която се бе натикал. - Все пак се мериш с някой, който е прекарал около пет години из морето.
Звучеше достоверно. Имаше смисъл в думите му, Андре намираше смисъл в тях.
- А сега ми кажи повече за сирените? Виждала ли си някоя? Не може да вярваш единствено на слуховете. - и все пак отместването на темата бе най-добрия изход.

Андре се разсмя с думите й. От километри си личеше, че й бе трудно да се признае за победена. Колко ли рядко й се случваше? Въпросът не успя да намери своя отговор, защото мислите му бяха изместени в друга насока. Отново се връщаха към сирените и различните легенди, които бе чувал. С дългото време, прекарано сред морето се научаваш да се съмняваш все повече и повече в тези легенди. Един казваха, че са подобни на русалки, други твърдяха, че са като пъклени деца, за трети те бяха нещо коренно различно от водни същества. Вече не бе наясно на кое да вярва? Явно на сушата малко или много версиите се спазваха до една основна и нямаше чак толкова разногласия, но пък и можеше ли да се вярва на моряци или пирати? Тях вечно ги хващаше някоя морска болест, започваха различни халюцинации и поне всеки трети твърдеше с ръка на сърцето, че е виждал сирена. Пък дали беше така наистина? Никой нямаше отговор.
- Страхливец? - попита учудено и едната му вежда се изви малко по-високо от другата. Твърде много прибързваше с изводите си за него. Дори не бе получил шанс да отговори, а отговорът определено не бе отрицателен. - Май трудно понасяш, че някой може да е по-добър от теб? - попита с ирония, която прозираше дори в кривните крайчета на устата му. Жалко подобие на усмивка, но достатъчно, за да разкрие насмешливостта.
- Сирени, ние идваме. - провикна се сякаш наистина целеше заканата му да бъде чута и дръпна ръката на Лидия, но тъй като дъното бе далеч от краката им, вместо да се изместят с крачка напред, те главоломно се изгубиха във водата.

Може пък и да бе страхливец. Доста особен вид страхливец, който посрещаше всяка опастност като поредната камара от камъни на пътя си, но отбягваше разговори за семейства, отбягваше пазарите, които му напомняха за миналото... Като цяло Андре бягаше от Андреас, бележещ миналото му и онзи монотонен, но сигурен труд, който вероятно щеше да го очаква до края на дните му. Тези мисли го бяха накарали да се отдели от реалността. Погледът му се изумяваше пред гледката на езерото, но реално бе отвъд него. Може би дори отвъд острова.
- Влизаме, разбира се. - отговори, щом въпросът на Лидия достигна го слуха му, но без онзи ентусиазъм отпреди минути. Звучеше някак отнесено, далечно и замислено. Все още не бе откъснал поглед от езерото и просто заплува с машинални движения. Бе твърде трудно друга информация да премине през стената от далечни мисли. Нужен му бе един силен шамар, за да го накара да излезе от това жалко подобие на транс. Заслужен или не, все щеше да бъде добре дошъл. Сега можеше единствено да изплаши червенокоската с вероятността да бе станал подвластен на нечии тихи песни, но единственото, което чуваше бе тихия плисък на водата от движенията им и тишина. Злобна и натрапчива тишина.

Сега поне вярваше на думите, че сирените съществуват. Тях наистина ги имаше и определено Андре бе живял сред илюзиите на другите. Не вярваше, че някой бе видял истинска сирена, поне от онези, които му разправяха за тях. Явно всичко бе било просто лъжа, с която да си заслужат страхопочитание, каквото все пак не бяха успяли да получат от него. Той бе особен характер. По-инатлив, по-мнителен и по-саркастичен. Посрещаше разказите с ирония и им се изсмиваше като глупак в чуждите очи, но сега бе прав и когато осъзна това го покоси тих гняв. Гняв, породен от факта, че нямаше начин, по който да докаже колко лъжливи хора имаше сред екипажа на онзи товарен кораб, пък и сред други.
- Изглеждат като теб... - прошепна, навеждайки се към Лидия, за да запази разговор все така личен, въпреки че повече се стараеше да не издаде присъствието им. - Същите плавни и красиви черти на лицето, буйни коси и незаменина гордост, която да лъха от всяко действие или бездействие.
В началото думите му бяха прозвучали точно като комплимент, но в последствие отново се появи онази лека и натрапчива ирония, която просто не те оставяше на мира, докато не й позволиш да полази по нервите ти.

Една малка частица от него всъщност винаги бе вярвала, че има нещо вярно в думите на хората, на онези празноглави очевидци на явлението "сирена", но реалността пак бе леко изкривена. Но пък точно тази упорита частица отказа да приеме, че слуховете бяха опровергани... Не. Те просто бяха вкарани в правилната насока.
- Въобще ще успееш ли да ме настигнеш, че да ме целунеш? - попита Андре в отговор на ироничното съгласие на червенокоската с думите му. Заплува бавно, напускайки безопасното скривалище, което им предоставяха няколко скали. Не бе сигуречен, че постъпва правилно, но искаше да опита нещо. Може би това беше единственият му шанс, може пък и да не му се отдадеш втори, така че трябваше да действа сега, когато имаше предоставено полето за изява.
С усещането на разкрита самоличност дойде и инстинктът да се скрие под водата. Не бе най-умното решение предвид факта, че дори под нея очертанията на тялото му бяха ясно изразени на фона на кристалните нюанси.
- Хей.. Не се плаши. - извика при срещата с уплашения поглед на сирената от дръзката близост между два толкова различни вида. Явно и при тях важеше факта, че не всички бяха еднакви. Не всеки бе част от тълпата. - Лид.. Излез. - този път се обръна към червенокосата си придружителка и само за миг отмести поглед към нея. Един миг, но бе достатъчен, че да чуе плясъка и да срещне единствено скалата, когато върна погледа си към мястото, където се предполагаше да бъде сирената.

п.п.: сори за закъснението..