На плажа

Все още опознаваща острова, се мотаех. Настроение - вкиснало, но пък обичайното за деня. Бях си лепнала физиономията "не ме занимавайте с глупости" и крачех по пясъка.
-О, не! - прошепнах, когато видях някакъв пиян старец да върви срещу мен.
-Малката...-провлачи той. -Имаш ли цигара...
Направих му знак да не ме занимава и го заобиколих. Трябваше ли всеки път на попадам на такива? Сега настроението ми стана още по-кисело.
Загледах се в пейзажа. Някакви птици, най-вероятно чайки, се бяха насъбрали около стара жена, която ги хранеше...
И тогава се блъснах в някого.
-Я по-полека! - скастрих непознатия, без все още да се погледнала кой е. Беше мъж, но бях толкова раздразнена, че не се спрях на лицето.
-Тук всички прекаляват с рома. - просъсках. Знаех идеално, че грешката бе моя, аз се бях заблеяла нанякъде. Но нямах никакво намерение да си признавам.

Имах намерение да подмина непознатия и да си се ядосвам сама. Но когато той ме упрекна за настроението ми и ми съобщи, че аз съм виновна, сякаш някой ме заля с ледена вода отгоре. Но бързо се съвзех и се обърнах към мъжа. И отново не можех да намеря нужните думи.
Очите.
Вече съжалявах, че се бях обърнала. Той имаше от онези хипнотизиращи студени очи, за които от толкова време си мечтаех. За мое щастие раздразнителността надделя и преодолях влиянието им.
-Пияните рядко признават, че са пили. - отвърнах. Свалих поглед от неговия. Така бях по-способна да мисля. Вече достатъчно му се бях поддала, така че понечих да си ходя.

Отказах се да си ходя. Не можеше да го оставя да си мисли, че е победил в словесния бой. Усмихнах се накриво като отново натякна за настроението ми, но направо се разсмях, след като нарече острова "рай".
-Рай? - повторих аз. -Вече съм сигурна, че алкохола ти е размътил мозъка. - наистина нямаше вид на пиян, но разбирането му за рай ме учуди. Та тук имаше толкова мръсни места. В закритите помещения гъмжеше от моряци и търговци.
Проклех наум, че не мога да му го кажа в очите. Ако го погледнех щях да млъкна, а ако не го гледах тогава думите нямаха такъв ефект. Реших обаче да рискувам.
-Когато изтрезнеете, може би... - пречупих се. Идеше ми да изкрещя. Гледаше ме леко усмихнат и очите му имаха нюанс на синьото.
-Може би ще видите от друг ъгъл това място. - успях да завърша мисълта си.

-Не - веднага отрекох аз. -Вие не сте виждали какво е място, което наистина може да ти предложи всичко. - визирах моят дом. Той винаги е блестял, имала съм всичко необходимо, а сега нямах кой знае какво. Вярно, имах пари, но го нямаше блясъкът.
-Ако си мислиш, че когато някой ми подсвирква ме прави горда, грешиш! - бях се ядосала и забравих за учтивата форма.
-Не съм като другите жени тук, които с радост се предлагат. - продължих. Където и да идех все някой се намираше да ми подвикне нещо, но по този начин се чувствах още по-зле. Отново погледнах в сивите му очи.
-Но нали си мъж...за теб това е раят.

Защо въобще говорех с него? Та той беше срещу всяко мое твърдение. Рядко ми се случваше. Заповядах си да не се поддавам и отново го погледнах. Нямаше ли да си свали тази усмивка?
-Добре, явно не е лесно с теб да се спори, така че мисля скоро да науча за този твой "рай" - образувах кавички с пръстите си.
-Тук съм от две седмици и не съм го открила, но ти явно си изживял мнооого. - едва успях да го изрека. Дано не го приемеше като отстъпление.
-Ха, я виж! - посочих му към една доста пищна мадама, която го зяпаше безсрамно. -Може да се запозная с нея. Ще разбера колко невинни са намеренията й и ще ти кажа, че току що си открил жена, която не ти се предлага. "За един мъж рая не е една жена да му се предложи" - повторих думите му и изимитирах гласа му.

Отново ме обвиняваше за този негов "рай". Това вече ме изкара извън нерви. Първо Томас, сега и този. Забодох пръст в гърдите му и пристъпих към него.
-Ти си вторият, който ми натяква, че греша. Че не знам как да живея. И знаеш ли кое е най-лошото? - попитах го с престорена невинност. Продължавах да го ръчкам.
-Най-лошото е, че и двамата сте мъже. Защото ако попитам някоя жена тук къде мога да отида, да си прекарам хубаво, тя ще ми даде името на редовния си клиент. - поех си въздух, защото казах всичко това на един дъх. И след като си спомних как спомена задръжките си не издържах и го шамаросах. Бях толкова ядосана, че не осъзнах какво правя.
Но изведнъж ми светна. Ударих мъж, много по-силен от мен. Всеки момент можеше да избухне, а във физическа борба със сигурност щях да загубя.
-О, Боже, много съжалявам. - промълвих и отстъпих крачка назад.

Успокоих се малко, като ми каза, че няма да ме нарани. И все пак...
-Ако ми посегнеш ще крещя...имам предвид, че... - отново първо говорех, а после мислех.
Огледах го предпазливо и забелязах, че е спокоен, даже развеселен. Почувствах се неловко. Отново бях победена, за втори път тази седмица. Сбъднат кошмар.
-Аз съм Катрин. - неохотно казах. Бях разбрала, че тук повечето хора не си казват фамилиите.
-И не си мисли, че не разбирам какво искаш да ми кажеш, но сигурно ти не си ходил в точно два града през живота си.
Лондон и Чикаго, спомних си, за двете посещавани от мен места. И то семейството ми не оглеждаше пейзажа, а ресторантите там.

Изненадах се от прякора му.
-Диабло? Има ли причина да ти викат така или просто ти харесва да те наричат "дявол".
С тези очи наистина можеше да мине за такъв. Хваща те в капана на погледа си.
Кимнах му, когато спомена, че не съм имала късмета да видя света. Прав беше. Може би острова беше най-интересното, което ми се е случило в живота.
Отново се върнах на името му.
-Аз, както видя, съм доста упорита и понякога съм отмъстителна, но нямам честта да ме наричат "Дявола". Малко не е честно. Всъщност името ми означава от гръцки "чист, непорочен". - засмях се.
-И все пак няма ли да ми кажеш истинското си име?

За малко да отстъпя, след като чух за строго пазената му тайна, но после реших, че това го прави още по-интересна личност. Замислих се откъде може да е получил прякора си. Събрах смелост и почнах да налучквам.
-Крал ли си? Или си в някаква група за нелегални стоки...? - предположих на глас аз, като наблюдавах реакцията му. Но тя си оставаше неразгадаема. Можех спокойно да престана да мисля за това, но една идея изникна в главата. Диабло не приличаше на търговец, не, в никакъв случай. Не беше и моряк...не приличаше на човек, който е командван. По-скоро той беше на върха. "Пират?" запитах се наум.
-Убивал ли си? Не само заради името, а и по други причини? - изрекох идеята си на глас. Не го обвинявах в нищо, просто питах, но откъде можеше да го наричат така.

Продължавах да го гледам преценяващо. "Не е убивал просто така, а за да се защити." И въпреки това задишах по-тежко. Така ме бяха учили - убийството си е убийство. Непростим грях. Още когато стъпих на това място подозирах, че има престъпници, но да го чуя беше нещо съвсем различно. Да преодолееш разбиранията си не се оказа лесно.
Не се страхувах от Диабло, нещо ми подсказваше, че няма да ме нарани, но принципите ми ме притискаха.
Все още не се приближавах. Стоях на известно разстояние. "Защитавал е, Катрин, защитавал е близките си" казах си. Представих си ако аз бях в опасност...дали братята ми щяха да ме защитят и да убият. Сигурно. Но после щяха да се измъчват, защото и тях ги е възпитавал господин Сейдж.
Опитвах се чувството за справедливост да надделее във вътрешната ми борба. Накрая успях само да попитам:
-Не се ли измъчваш от стореното? Не ги ли сънуваш? - сигурна бях, че разбра, че говоря за жертвите.

Сега повече се плашех от себе си. Че не побягнах. Трябваше да го направя, така беше правилно. Но вместо това аз стоях и не мърдах. Осмислях думите му.
Все още не можех да проумея как не изпитва вина.
-И пиратите имат сърца... - макар, че гласът ми звучеше колебливо, аз бях сигурно в това. Всеки имаше добра и лоша страна. Макар и явно Диабло често да се поддаваше на второто, той не можеше просто да не изпитва нещо.
-И мен някои ме смятат за безчувствена, но не съм. - заговорих аз.
-Не мога да си представя живота без чувства. И знам, че и ти не можеш. - последното по скоро прозвуча като въпрос. Не познавах мъжа толкова добре, но се доверявах на усета си.
Този път се доближих до Диабло.
-Не познавам живота на пиратите, но не мисля, че точно ти си човекът, имунизиран срещу съвестта.

Явно днес не ми беше ден за анализиране на хората.
-Ти знаеш най-добре. - предадох се и въздъхнах безпомощно. Може би някой ден ще види, че всичко може да се промени, но за момента нямаше как да му давам съвети. Та аз си нямах на представа за ежедневието в открито море.
-Понякога ми се иска да мога и аз да пътувам с месеци в океана, но най-вероятно като се кача ще се ужаса от обстановката. - засмях се, като си спомних, че дори и тук едва издържах, а беше на суша.
-Какво виждаш на този остров, което аз не виждам? - попитах Диабло.
-Забелязвам, че плажа е хубав, но...тук е трудно да се живее.