Малкото мостче

Към края на плажа, Диабло реши да завие по някакъв тесен път. Не го попитах къде отиваме, предпочитах да се изненадам. Докато вървяхме отговорих на въпроса му.
-Хм...не ми се иска да говоря за проблемите си, но пък щом питаш. - засмях се.
-Сигурно си забелязал, че попаднах тук не по собствено желание. Умните ми братя малко се отклониха от маршрута и повлякоха и мен. И от няколко дни не съм разговаряла почти с никой. Щях да полудея от скука. Затова настроението ми беше лошо и...нетърпимо. - признах си, като си помислих колко глупаво беше.
-Държах се нелепо. - намръщих се.
-Но пък може би нямаше да те срещна ако не бях ядосана. - усмивката пак се върна на лицето ми.
Диабло рязко спря и чак сега се огледах. Бяхме в гората. Досега не се бях осмелявала да влизам, беше ме страх какво или кого ще срещна. Но сега разбрах колко много бях пропуснала. Земята беше леко влажна и прохладата се усещаше. Някъде наблизо се чуваше река или поточе. Дори водопад. Не ми се искаше дори да затварям и за миг очи. Трябваше да му се насладя докрай.
Чак накрая забелязах дървеното мостче малко по-нататък пред нас.
-Чакай...искаш да минем по него ли? Не изглежда мног стабилен. - не си падах кой знае колко по адреналина, но явно за да оценя красотата на острова, трябваше да се жертвам малко.

Думите му ме развеселиха и ми вдъхнаха малко повече смелост. Диабло ме побутна леко, за да стъпя на мостчето и аз положих крак на дървената греда предпазливо.
-Не смей да ме пускаш. - предупредих го с шеговит тон, но всъщност бях сигурно, че ако ме оставеше сама да вървя по моста щях да замръзна на място. Преместих и другият си крак и вече бях в опасната поне за мен зона.
Но после си спомних за какво бях тук. За да се насладя на природата, на гледката. Ако само гледах в краката си нищо нямаше да постигна, така че вдигнах поглед и само си наредих да не гледам надолу. И разбира се погледнах.
Отдолу имаше високи растения, които препречваха гледката, но предполагах, че вървим над река.
Усещах ръката на Диабло и се престраших да вървя по-бързо. От време на време се чуваше по някое изскърцване, което спираше дъха ми, но после се съвземах.
Към края на мостчетчето отново подхванах разговор.
-А ти как попадна тук? - попитах Диабло и предположих, че сигурно е на острова с цял екипаж.

Озадачих се от това, че Диабло прекъсна разказа си.
-Рай? - повторих - Това също ли е остров?
Не бях чувала такава местност, но пък и не бях много запозната. Погледнах го, но изглежда още се колебаеше дали да ми каже.
Това малко ме изненада. Отдръпнах се леко встрани от него нищо, че все още бяхме на мостчето. Достатъчно ми бе, че не знам името му, не бях много сигурна, че искам още една тайна.
-Да не е някаква пиратска тайна или част от кодекса да не казваш. - попитах го с чисто любопитство. Не можех да разгадая изражението му.
-Диабло, можеш да ми кажеш. - уверих го, като отново се приближих към него.

Никога не съм и предполагала, че ще спечеля такова доверие. И естествено се почувствах отговорна. Знаех, че трябва да му обещая.
-Разбира се, че ще го запазя в тайна. - отвърнах тихо и му се усмихнах. Пресегнах се към него и го прегърнах в знак на благодарност за всичко, което ми показа и че ми се довери.
-Обещавам ти. - прошепнах до ухото му, а после се отдръпнах леко, за да го погледна в очите.
-Обещавам! - повторих, този път по-твърдо, за да не се усъмни Диабло. Едва се откъснах от него, от очите му, но смятах, че не биваше да се държа така. Та той сам каза, че засега е защитен от чувства. Макар и целият му разказ и как защитава близките си да противечаха много с думите му.
Вече бяхме на твърда земя. Мостчето стоеше неподвижно зад нас и сега отново бях пленена от живота в гората. Усещах също, че не трябва да задавам повече въпроси за Рай, но исках да науча повече за живота на Диабло.
-Можеш ли да ми опишеш как изглежда твоя остров? - попитах и се опитах да скрия копнежа в гласа си. Сега, когато успях да видя красотата исках да видя колкото се може повече от нея.

Дори не се усмъних ,че ще го запази,не бе нужна до го повтаря и то три пъти.Но беше някак приятно ида го чуя,да видя погледа и ,твърдостта на думите и начина по който ме прегърна
-Благодаря ти
Оставихме мостчето зад нас,Кат беше с лице към мен и не можеше да види,но чуваше водопада,бяхме минали реката,но зад нея стоеше голям,е не много,но достатъчно за в момента да я впечатли,водата беше бистра и студена,наоколо имаше всякакви растения,пееха птички
-Затвори очи и се заслушай
Така започнах отговора на въпроса й,как изглежда Рай,сега исках да я заведа там,да види с очите си рая.Но някак не ми се струваше редно,не още,не знаех до къде щеше да свърши това днес,не знаех дали скоро нямаше да се изплаши и да побягне или да ми зашлеви нов шамар
-Чуй водата и си представи още по силен шум,около него вместо зеленина има палми,пустинен пясък и Лилии,водни лилии,бели камъни ,малък оазис,пясъка е бял,чист,не като този на плажа,има малка пустиня,насред която е този оазис,а това е само част от Рай,малко селище с китни къщички които хората сами си построиха,кей на който са корабите ми,един дворец ,да дворец,бял като в приказките
Говорех съвсем тихо и на ухото й,тя бе затворила очи и ме слушаше,усмихнах се,знаех какво вижда,знаех че и сега ще оцени и това зад гърба си
-Сега се обърни и отвори очи,какво виждаш Катрин?

Отново не сгреших като го послушах. Имах чувството, че летя през остров Рай и само гласът на Диабло ме поддържа да не падна. Всяка негова дума се отпечатваше в съзнанието ми и след това изникваше като картина в главата ми.
Когато ми каза да отворя очи и да се обърна, машинално изпълних молбата.
Диабло бе застанал зад мен и погледът ми отново попадна на очите му. Беше невъзможно да ги пропусна. Щеше да бъде загуба.
В очите му виждах целият този негов Рай. Сякаш острова се отразяваше в тях. Лилиите, двореца...всичко. Диабло бе свързан толкова силно с тази негова земя, че тя се бе превърнала в част от него. От душата му. Сега не можех да повярвам на думите му, че е безчувствен. Той изпитваше нещо към Рай и към жителите му. Към неговото семейство.
Очите ми се насълзиха. Предателски сълзи...исках толкова силно да се докосна до острова, а знаех, че е невъзможно. Но не можех да отместя поглед от очите му и от това, което виждах в тях.
-Виждам най-красивото нещо. По-красиво и от Рая на небето. - прошепнах и след това избърсах сълзите си. Не биваше да плача, аз сама си бях виновна, че цял живот съм била сляпа за истината.

Явно днес просто щях да изпълнявам молбите му. Но пък те ми показваха такива ценни неща. Кимнах му и се обърнах към водопада, който вече се бе открил пред погледите ни. Направо ме заболя от красотата на водопада. Чист, недокоснат от никого. Душата ми се изпълни със страхопочитание към тази гледка. И после си спомних, че всъщност бях толкова близо, на няколко крачки, от водопада. Няколко капки опръскаха ръцете ми и изпълниха неизречената ми молба. Да се докосна до красотата. Вярно, аз исках да видя със собствените си очи Рай, но засега и това ми стигаше.
Усмихнах се при мисълта, че допреди един час се цупех на минувачите. Сега сякаш живеех в друг свят. Иможе би той бе моя.
Отново хванах ръката на Диабло.
-Колко скоро ще мога да се докосна до Рай? - не се отказвах аз.

Едва се сдържах отново да не го прегърна.
-Толкова бързо ми даде мечта в живота. - казах му аз. Пак тръгнахме по-навътре в гората. Зеленината ни обгръщаше и ме караше да се чувствам защитена. Или може би беше заради присъствието на Диабло...
Докато той се взираше напред и може би си мслеше за семейството си или за великолепието на острова и на тази гора, аз се загледах за по-дълго в лицето му. Вече дори не исках да го наричам Диабло. За мен той не беше Дявола. Напротив, беше моят Ангел, който ми показа пътя към щастието.
Той неочаквано се обърна към мен и срещна погледа ми. Сведох очи, почувствала се неудобно, че ме беше хванал да го зяпам. И все пак леко се усмихнах от ситуацията.

Мечта?Нима Рай би могло да е мечта за някой като нея?Явно да и тя копнееше да го види,да се наслади на красотата и спокойствието на острова,а незнайно защо през цялото време докато вървяхме през гората и обикаляхме около водопада си мислех как искам да я заведа там,да и покажа оазиса,да яздим из дюните и да я разведа из палата.
Когато се обърнах за да я погледна тя се бе вгледала в мен,за миг се изчерви и сведе поглед,явно и стана неудобно,че я хванах да ме гледа,но какво толкова намираше момиче като нея да гледа в мен.
-От мен ли се притесняваш Катрин?
Спрях и застанах пред нея,повдигнах брадичката и така че да ме гледа в очите,повечето жени нарочно го правеха,провокираха ме,когато аз нямах интерес към тях,сами си намираха поводи да останат сами,провокираха ме да ги разсмивам,да споря с тях и после просто да бъда с тях,но в нея имаше невинност,тя не търсеше това,напротив,притесняваше се
-Говори ,хайде,какво има?

Трябваше ли така да ме притиска? Знаеше какво въздействие имат очите му, а сега не можех да ги избегна.
-Не е честно...-смотолевих аз, но той не ме пусна. Взираше се в мен с очакване.
-Аз просто... - не исках да му казвам за името. Той изрично ми бе казал, че на никой не го казва. Ако отново го попитах може би щеше да се подразни и да ме сметне за нахална.
И все пак не можех да се съпротивлявам с погледа му.
-Мислех си, че вече не искам да те наричам Диабло. - отговорих на въпроса му отчасти.
Явно разбираше, че това не е точния край и продължаваше да настоява да говоря.
-Не че те карам да ми казваш името си.-оправдах се бързо.
-Но пък за мен ти вече не си Дявола. Не мога да те гледам и да те наричам по този начин. Не знам и как другите могат да те наричат така. Та ти си намерил дом на приятелите си. Ти си...ти си по-скоро...
"Млъкни Катрин" заповядах си.
-Ти не си такъв. - просто казах и се отдръпнах от Диабло, за да не изтърся нещо друго. Тръгнах отново да се разхождам, за да избегна разговора.

Погледнах го смаяно.
-Как така не е нужно? В момента кой стои пред мен? Истинският Диабло или този който ти току що си измисли? - бях повишила тон.
-А бях решила, че най-накрая живея в свят без лъжи... - не знаех какво друго да му кажа. Винаги съм живяла в свят на лицемерие. Когато ти кажеха "Ти си толкова красива" означавше "Завиждам ти толкова много". Но ето че днес Диабло успя да ми покаже друга страна. Итинската. А се оказа лъжа.
Изведнъж забравих за красотата.
-А аз си казвах, че ти си моят Ангел, който ми показа...светлината в тунела или нещо такова. - ето че най-накрая не издържах и му признах. Но вече нямаше голямо значение.
Чудех се на себе си как не забелязах, че е станало прекалено хубаво.

Тя се ядоса и може би имаше право,не бе твърде рано за да открие кой бе истинския,какъв съм и да разкрия сърцето си,но не я лъжех,просто не и казвах неща които можеха да и костват живота
-Не съм измислял нищо Кат,не се пали,пред теб стои просто Диабло,този който ти виждаш,ако бях онзи който носи името и този който познават всички ти нямаше да си тук сега,още на плажа щеше да си видяла защо наистина нося това име,защо повечето жени бягат от мен само като чуят името ми,а други сами се хвърлят в ръцете ми.Още там щеше да си разбрала какво е удоволствие,но щеше да е насила вярвм в това.Ти не си жена която би си легнала с първия с тайнствени очи.Не бих се замислил да те прикова под себле си и да те имам,но не заслужаваш това,за това и чуваш истината!
Не биваше да знае какъв съм всъщност,тя не заслужаваше,имаше прекалено болка и разочарование в живота и,не исках да я обърквам повече,а копнеех наистина,от часо може би се чудех как да я целуна без да си изпрося шамар или да си помисли ,че съм направил всичко това само за да я имам,не бе така.
Клатех глава,бях всичко друго ,но не и ангел
-Ангелите имат крила сладка моя,не и аз.Аз просто знам кога да бъда истински дявол и кога една жена заслужава да види красотата и светлината.Не искам да мислиш че искам нещо от теб,ако го исках..казах ти бих го взел на мига,но не това е начина,не винаги

Няколко минути не казах нищо. Просто вървяхме и бяхме потънали в собствените си мисли. Поне аз бях. Не можех да извадя кой знае какъв извод от този негов отговор, но поне разбрах, че е бил искрен.
Вече не ми се искаше в гората да е толкова тихо. Усещах тази празнина между нас и се чувствах длъжна да я запълня. Ала още не знаех какво да му кажа.
Накрая реших да задам въпрос, от чиито отговор се нуждаех. И може и трябваше още преди да го задам.
-Защо се съгласи да ме разведеш? Ти сам казваш, че не искаш да ми навредиш. Но после веднага изтъкваш, че си истински дявол...и накрая ме караш да затварям очи и да си представям красотата. С какво реши, че аз заслужавам да видя светлината? И моля те, не приемам за отговор "ти не си жена, която ще си легне с първия срещнат". - знаех каква съм. Хубаво бе да го чуя и от някой друг, но сега не се интересувах точно от това.

Вървяхме мълчаливо,забавих малко и вървях леко зад нея,не исках да я притеснявам,а и можех да я наблюдавам,движенията и бяха невероятно нежни,секси,но се бях съсредоточил върху мислите си,не биваше да искам това,не биваше да искам нея,а още стоях там,тя бе видяла красотата,друго не можех да и покажа друго,тя сама знаеше как да открие красотата.Но когато ме попита защо се спрях,какво можех да и кажа всъщност.Засмях се на цитата й,той нямаше общо с това което правехме,бях го казал,за да не си прави грешни изводи
-Защото не понасям някой да е сляп,видях в очитети тъгата,знаех че не можеш да видиш истинското място,а е грехота да си тук и да не се насладиш на това място...
Хванах я за ръка и се върнахме на водопада близо до мостчето,тук бе спокойно,не прекалено тихо и можех да мисля по добре ,а и защо да не се позабавляваме
-Стига с тези сериозни въпроси,прекалено си изнервена от всички тези мисли какъв съм аз и какво крия,какво ти виждаш и не...събличай се
Засмях се при вида на учудения и поглед,исках да види и другата страна на тази красота,да я докосне със всичките си сетива
-Ако не го направиш ще те хвърля с дрехите

Ченето ми сигурно бе паднало до земята.
-Аз...какво? - попитах задъхано, все още несвикнала с рязката промяна на разговора. Когато схванах намеренията му го погледнах подозрително.
-Искаш да вляза във водата? - попитах, а той ми кимна.
-Да не си полудял, та тя сигурно е ледена... - всъщност сега просто си измислях оправдания. Не бях много сигурно дали искам да вляза във водата. Изглеждаше чиста, примамлива, но такова действие според мен бе прекалено дръзко. Постоянно избягвах адреналина, търсех спокойствието.
-Не мисля, че такива работи са за мен. - засмях се нервно, като се взирах във водата.
-Ако искаш ти влез...аз ще изчакам тук. - усмихнах му се едва едва, като заплахата му да ме хвърли с дрехите отекваше в главата ми. Направих крачка назад.

Засмях се,от сериозните теми бях пренесъл всичко на шега и забавление,което явно тя не обичаше
-Другия вариант е аз да те съблека,но едва ли ще е прилично
Тя започна да си измисля оправдания,да се страхува,но не онзи страх от мен ,а от неизвестното.Явно имаше какво още да и покажа
-За това сме двама,няма да ти е студено,е може докато свикнеш с водата,май пак изгуби доверие в мен,до сега да те лъгах за нещо?
Тя се колебаеше,а аз я провокирах,в мига в който каза ти влизай бях започнал да смъквам ризата от гърба си ,но не свалях очи от нея,тя се изчерви,за миг се обърна,тогава се приближих до нея вече полугол и я хванах за кръста,бавно надигнах блузката й нагоре,а тя се вцепени
-Успокой се и ме остави да ти покажа какво изпускаш като бягаш от хубавото

Замръзнах, като ръцете а Диабло ме докоснаха. После щях да се смъмря за мислите, които минаха през главата ми.
Мъжът съблече блузата ми и усетих лекия вятър по кожата си. Когато се пресегна и към долнището се предадох.
-Добре, добре...ще вляза. - отвърнах притеснена. Дяволитата усмивка на Диабло ме изнерви, но тръгнах да се събличам. Майка ми винаги ми беше повтаряла, че съм красива, но аз никога не се осмелявах да показвам тялото си по този начин. Повтарях си, че после няма да съжалявам, че ще се докосна до природата.
Събух и долнището и се почувствах странно уязвима. Погледнах Диабло, който ме чакаше. Едва се сдържах отново да не се зазяпам този път в мускулестото му тяло, но се въздържах.
-Кавалерите първи... - намекнах и скръстих ръце, докато чаках той да скочи във водата. На сушата бях в безопасност.

Бързо се осифери когато понечих да сваля и долнището и,дръпна се и сама се съблече,останах встрани загледан в движенията и,в тялото и,трябваше да гледам друго или просто да скоча преди да си е приличало колко я искам,но останах на сушата,влезех ли преди нея можеше и да си остане там и да не ме последва,не че щеше да е за дълго.
-Срам ли те е ?
Попитах я докато се оправяше и опитваше да се прикрива,но нямаше смисъл,водата отразяваше красотата й ,а тя се бавеше и опитваше да вкара мен първи
-Аа не,дамите са първи,няма да ме измамиш и да останеш тук
Но тя се дръпна и ми направи път,тая нямаше да я бъде,рискувах много,най-вече собствения си контрол но с бързо движение бях до нея и я вдигнах на ръце,преди да успее да извика бях скочил с нея във водата,в началото бе доста студена,но топлината на телата ни бе достатъчна за да ни предпази,тя се притисна инстинктивно в мен,докато не изплувахме и не я пуснах ,като само с ръка я придържах за кръста да не потъне
-Отвори очи