Остров Рай

-Нека са повече,харесвам как ти стоят...
Тя превърташе в главата си думи,явно Дрейвън я бе предупредил за нещо,но сама не знаеше за какво,не че той знаеше
-Ще я видиш друг ден скъпа,не исках да те будя,спеше толкова сладко ,а и снощи се поизмори
В очите му проблясна пламъче,знаеше какво са правили и какво може би той искаше от нея,но не сега,забавляваше се,особено на нейните объркани изражения
-Хайде,ще отидем до залива

След като пое ръката ми, Дрейвън ме изведе навън. Вдишах чистия въздух и сякаш той избистри мислите ми. "Просто не поглеждай очите му, Катрин!" заповядах си. И естествено погледнах. Той се взираше напред, но и тогава можех да различа студенината. Дръпнах ръката си от неговата, без да се замислям какво правя. Дрейвън ме погледна въпросително.
-Ъм...стана ми малко студено. - казах нервно и обгърнах ръцете около тялото си, за да не заподозре. С голяма изненада открих, че не се притесних от лъжата. Отдадох го на умората от снощи, но после се сетих, че единствено изпитах щастие и удоволствие.

Ставаше подозрителна,но не много,явно не вярваше много на Дрейвън поне не за това което я бе предупредил.Не знаех какво е точно,но и не се ровех,не ми пукаше особено ако исках тя щеше да повярва във всичко.Извъднъж дръпна ръката си и сподели,че и е студено,но избягваше погледа му
-Да се върнем вътре на топло любима или водата ще те стопли
Той се върна към нея и я пое на ръце като я понесе през острова към закътан залив в другия край на Рай,пред тях се откри страхотна гледка,синия океан,бистрата вода и малък коралов рив скрит сред залива

Усетих топлината на тялото му, но това не събуди спомени от миналата нощ. Помислих си, че се разболявам и затова не мога да се насладя на деня. Дрейвън отново ме остави на крака и се огледах. Както винаги зашеметяваща красота. Стана ми виновно, че се държах така, затова го придърпах към себе си го целунах. Усетих прилив на емоции от близостта му, но дълбоко в себе си се страхувах. Страх породен само от думите на Дрейвън. Ако не ми натякваше постоянно да се пазя сега щеше да ми е по-добре.
Когато той отвърна на целувката ми не намерих нежността от преди. Отдръпнах се отново.
-Аз...съжалявам. Сигурно съм вдигнала температура. Не искам да се заразиш. - казах и сведох поглед. Отново не успях да прогоня онези мисли. Може би вместо да си измислях оправдания трябваше да му кажа притесненията си. Ала тогава можеше да се обиди.

Реакциите си противоречаха,в началото и харесваше,а после се дърпаше,явно това което и бе казал и влияеше за това трябваше да я успокоя ,нима това мислех?
-Не си болна мила,кажи ми какво ти става?
Бяхме на брега,вълните миеха крачетата й,както и моите,опитах да смекча изражението,дори може би щях да допусна част от Дрейвън в себе си, за да е по-правдободобен опита ми...но глупакът се опита да се намеси
-Бягай...
Ядосах се и го затворих отново,тя ме погледна
-какво има мила?

Замръзнах на място. Думата отекна в съзнанието ми. "Бягай". Поех си въздух и си заповядах да се успокоя. Зави ми се свят, когато всички думи, които ми бе казал Дрейвън за моята безопасност, бяха в главата ми.
Успях да направя само една крачка и се препънах. Дрейвън ме хвана за ръката.
-Мисля, че...трябва да се връщаме. - казах, но гласът ми трепна. Студените му очи ме гледаха очаквателно.
-Другите сигурно са станали вече. - опитах се да направя още една крачка, но ръката му не се отместваше. -Пък и наистина не ми е добре.

Противно на очакването ми тя не побягна,макар че пак бе подозрителна,искаше да се върнем,искаше явно да е сред другите,не че щяха да и помогнат,а аз нямах и намерение да и угаждам,една жена трялбваше да си знае мястото
-Сигурна ли си скъпа,изглеждаш страхотно,не личи да си зле,виж
Обърнах я с гръб към мен да погледне рифа,беше красиво а знаех че ще я успокои,бях..поне опитах да съм нежен,притиснах я в тялото си
-Не е ли красиво,като теб

Гледах невиждащо рифа. Мислите ми бяха далеч от природната красота. Дрейвън би се притеснил за мен. Би се прибрал. "Дрейвън е зад теб, глупачке!" прошепна вътрешния ми глас. Но и той не звучеше много убедително.
-Явно не си достатъчно доволен от красотата. - казах, без да се обръщам към него.
-Когато си щастлив очите ти блестят. Сякаш морето се отразява в тях. Но днес не е така.
Усетих как ръцете му около тялото ми се напрегнаха.
-Какво те е разстроило. - замалко да кажа името му, но не успях. Подсъзнанието ми вече бе убедено, че това не е Дрейвън. Аз все още изключвах това да е възможно. Може би от страх.

О бях,особено след последната нощ,да си признаех и това пред мен ми харесваше,взимах да разбирам какво той харесвашев нея,но можеше да съм задоволен ако станаше руса...което нямаше как
-Напротив сладка
Ръцете ми се плъзнаха по талията и,стиснаха я леко,добраха се до бедрата й,вдишах аромата й,а тя се притесняваше че не съм Диабло
-Въпросите ти!В какво се съмняваш,днес не си моето момиче,любопитстваш,сякаш се боиш от мен скъпа
Обърнах я и се взрях в очите й,беше я страх,съмняваше се ,а в моите?Нищо,празнота,типичната усмивка и натрапчива целувка,не беше като тези на Диабло,напротив

Мисълта, че това не е Дрейвън ме завладя почти изцяло. Прекалено много студенина се излъчваше в момента от него, или...който и да беше сега. Но не можех да избягам. Трябваше да му помогна да се избави от това. Това му бях обещала, а не че ще го оставя. Този път явно се дръпнах от него.
-Да се прибираме. По-късно ще излезем пак. - заявих и го задърпах по пътеката обратно, но той не се помръдна.
-Моля те, Дрейвън. - нарочно казах името му. Мислех си,че това ще помогне да се опомни.

Харесваше ми че вярваше в себе си и в това ,че може да помогне на Дрейвън,ако имаше раздвоение или разтроение на личността,но не и в този случай...Май най-добре щеше наистина да бяга,но нямаше да я пусна
-Оставаме сладка,деня едва започва
Дръпнах я отново,тя определено мислеше че може да му помогне,но пак нямаше ако аз не исках да го пусна
-Наричай го както искаш скъпа,Диабло,Дрейвън или както ще да е,няма да го върнеш...докато не поискам аз ... май трябваше да бягаш,сега е късно

Ако си мислех, че няма накъде по-изплашена да бъда...е, явно съм грешала. Сърцето ми се сви от болка, когато чух гласа на мъжа пред мен. Ако не беше в тялото на Диабло нямаше да размишлявам, а щях да се опитам да го ударя, но не можех да нараня мъжа, когото обичах.
-Пусни ме! - изкрещях, но когато се задърпах, той затегна хватката си.
-Не ти ли стига, че си наранил толкова много жени?

Тя опита да се дръпне,но не и се получи,ако исках да бяга щях да я оставя,щеше да е забавно да си играем на котка и мишка,това засилваше апетита ми към подобни жени.Рядко някоя искаше да бяга,но рядко някоя успяваше да задържи вниманието на този глупак за повече от нощ,за това и не бе трудно...
-Наранил?Никога сладка Катрин,аз не наранявам,аз дарявам наслада,както между другото и твоя любим прави...просто той не помни,а жените после...просто обичате да лъжете и му създавате лоша репутация
Арес я държеше за китката,придърпа я и отново хвана талията и,стисна я леко и тя подскочи
-Не ти харесва ли?Та това е твоя любим,докосва те

Не можех да понасям да ме докосва по този начин. Сякаш изневерявах на истинския Дрейвън.
-Ти не си него. - просъсках. -Ти си чудовище.
Явно думите ми не го трогнаха и той ме притисна по-силно към себе си.
-Не съм като другите жени. Никога не търся мъже просто за една нощ. Не съм толкова евтина. Но ти ходиш само при такива нали. - издържах погледа му и го погледнах в очите с омраза. Никога нямаше да погледна така Дрейвън, но този пред мен беше негова студена и безчувствена версия.
-Никога няма да бъдеш обичан. Никоя няма да те обикне. Ще те използват само за временна наслада. Не си мисли, че само ти забравяш жените, те също са безразлични към теб. - при думите си дръпнах юмрук, за да го ударя в стомаха. Не исках да причинявам болка на Диабло, но надали удара ми щеше да е нещо много болезнено. Само единствения ми шанс да избягам.

-А той?Мислиш ли че не е принцесо?Не го познаваш,не знаеш какъв е ,какъв е бил преди да те срещне....спеше с всяка която му попадне и после си тръгваше,същтото чудовище както ти сама се изрази
Харесваше ми да я дразня,но скоро щеше да е късно,от другата страна ме призоваваха и скоро Дрейвън сам щеше да се освободи,а до сега не го бях допускал,поне щеше много да има да обяснява или може би не,но само до другия път.
Катрин успя да удари тялото и така се освободи,тръгна да бяга,той сигурно знаеше къде да я търси после...

***
Не можех да стоя и да гледам това,сякаш бях там,но не можех да ръководя тялото си,то правеше и говореше съмсем различно от това,но не можех да разбера какво става.Виждах онова русо момиче,как се сливах с нея а всъщност не бе така,защото аз не го желаех,през цялото време в мислите ми бе Кат и как щях да и обясня,а на себе си?За първи пот виждах,за първи път знаех какво става,някой сякаш се вселяваше в мен и ползваше тялото ми защото си няма свое.
Когато докосна Катрин исках да го убия,но как?Дори не знаех какво е,видях как и причинява болка и в момент на проблясък успях да и кажа да бяга,но тя реши да се прави на смела,сладко беше но не и безопастно за нея.
Сега бях свободен,надявах се да си е спомнила за оазиса и да е отишла там,дано бе побягнала на там,но какво можех да и кажа сега,определено знаеше че не бях аз но...чувствах вина,чувствах че я бях предал

Взирах се във водата, а безмълвните сълзи се стичаха по бузите ми. Веднага след като се бях освободила дотичах тук, но не за да се наслаждавам на красотата, всъщност мисля, че усетът ми за нея отново започна да избледнява.
Абсолютно никакви мисли не ми се въртяха в главата. Не чувствах нищо, дори и вятъра, който се бе усилил. Усещах само сълзите, но не се замислях защо се те. В този момент исках болката отново да се завърне. Предпочитах я пред безчувствеността ми. Сега трябваше да ридая силно и да чувствам как сърцето ми се свива. Но нищо от това не се случи.
Може би единственото чувство, което успя да се прокрадне в мен бе самотата.

Първото нещо което направих бе да я потърся,но не отидох в замъка или в селото,надявах се наистина да е на оазиса,да е там,едва ли щеше да види красотата му сега,беше сигурно отчаяна,бясна или просто самотна.Знаех че не бива да допускам да се случва това,не трябваше да я водя тук,но дяволите да ме вземат обичах я и не исках да е далеч от мен...
Когато се доближих я видях,беше седнала на една от скалите над водата и се взираше в нея,не чувах да ридае,но едва ли бе и спокойна,никой не би бил след това което и се случи на нея.Не знаех какво да направя,не исках да я стресна,но щеше ли да научи че съм аз,можеше ли да различи двамата мъже в това тяло...
Не посмях да се доближа,останах загледан в тялото й,очаквах да усети че съм там,исках да видя реакцията й

Чух стъпките зад себе си, но не се обърнах. Усещах, че е Дрейвън, този, когото обичах. Но самотата не си отиде. Очаквах да се почувствам по-добре...да скоча от радост. Но не се помръднах. Вече дори не помнех къде се намирам. Просто си стоях някъде и се взирах в една точка. Може би това, че не съм в реалността, щеше да ме спаси от самотата. "Напротив" помислих си. Трябваше Дрейвън да ме спаси, но той не идваше. Стоеше далеч от мен, а аз пропадах все повече и повече в нищото. "Може би ме мрази" бе следващата ми мисъл, която се отпечата в съзнанието ми.

Усети ме,знаех го,почувствах го,но не се обърна,очакваше аз да направя нещо ли?Питах се какво ли изпитва..омраза,гняв,самота
-Кат?
Приближих се до нея,седнах до нея,страх ме беше дали няма да се отдръпне,явно знаеше че съм аз,не потрепери,бях и прав,не видях сълзи,не и по лицето й,но в очите и имаше тъга,объркване
-Прости ми любов моя,не ... не знам какво стана...не исках да те нараня,не исках да виждаш това,макар да не можех да го контролирам...
Тя не каза нищо,дори не ме погледна а това ме убиваше,не исках да се случва,бях опитал да го избегна,но беше късно и сега тя бе наранена
-Не исках да те виждам такава,не искам сълзи в очите ти красавице,искам усмивката ти,да се щастлива,Кат моля те кажи нещо

Чувах ясно думите му, но не реагирах на тях. Дори не се опитвах да ги осмисля. Спомени от преди две години започнаха да се оформят в съзнанието ми.
-Джес, моля те! - извиках след брат си аз. Той се обърна ядно и ме изгледа кръвнишки.
-Винаги съм знаел каква си, Кат. - изкрещя ми той. -Но никога не подозирах, че ще ми го причиниш.
-Знам, че постъпих глупаво. - изплаках аз, като го гледах умолително. -Не трябваше да я гоня. Тя ще ти прости, ще видиш. Аз ще поговоря с нея.
-Не се намесвай повече! Не искам нищо от теб. Пък и ти си толкова безчувствена, че не знаеш какво значи "помощ". Ти не знаеш какво е любовта, че да знаеш какво изпитвах към нея, Катрин! Ти си същата като баща ни.
Тогава не обърнах кой знае какво внимание на думите на брат си. Но днес те се завърнаха с цялото си болезнено значение. Аз бях като кошмара на Дрейвън. Безчувствена. "Какво искаш да ти кажа Дрейвън?" помислих си. "Че се самозалъгвах и си мислех, че наистина мога да ти помогна? Че само влоших нещата? Или пък, че толкова много те обичам, но знам че не те заслужавам. Защото не съм добра колкото теб. Ти си извършвал престъпления, но не си разрушавал любовта. А аз умея само да разрушавам"
Но не казах нищо от това.

Не реагира,нищо не каза,беше се вглабила в себе си,мислеше за нещо но не знаех какво.Идеше ми да се крещя,какво се бе случила с мен,кой бе този който се бе вселил в мен и причини това на Кат,на мен ...разруши нещо красиво,а тя бе тук само от ден,бе моя само от ден и щях да я загубя.Болеше ме сърцето,нямах думи с които да и кажа какво изпитвам аз,а като глупак се бях влюбил,бях и отнел свободата и правото да избере,макар да бе избрала да е с мен ....знаейки какво може би я очаква,но явно не бе подозирала какво съм
-Диабло...това съм аз Кат,дявол в тялото на мъж,нараних те,а не го заслужаваш,с право всички бягат от мен,с право се страхуват,боли ме че го научи така...боли ме че повярва в мен а те предадох
Изправих се,беше трудно,не исках да я пускам,не бе казала че иска да си ходи,но мълчанието и бе кръсноречиво
-Ще наредя да те изпратят до Корфу,един от мъжете ще те придружи докато си в безопасност далеч от мен и това място

Не разбрираше ли, че аз бях лошата, а не той. Че аз му причиних цялата тази болка. Аз трябваше да я усещам, не той. Когато чух, че говори за остров Корфу болката най-после ме заля, както и успокоението, че Дрейвън щеше да е далеч от мен, Катрин Сейдж, същата като баща си - неспособна да обича. Но аз бях обикнала...и после бях загубила.
Изправих се без да поглеждам към Дрейвън. Знаех, че ако видя очите му веднага ще откажа да си тръгна и кошмарът на Дрейвън щеше да е базкраен.
-Добре. - казах тихо и едва сдържах сълзите си. Не биваше да плача. Дрейвън трябваше да ме запомни не с ранивата ми същност, а такава, за каквато ме мислеха повечето хора.

"Добре"? Това се заби като пирон в сърцето ми,очаквах да се опита да ме спре,да не иска да си тръгне,но тя бе готова да се откаже да се бори.Е аз не бях,можеше сега да я пусна,но това не значеше че ще се откажа от момичето си,рано или късно щях да науча кой е той и как го прави,защо иска да мераздели с нея ,тогава ще се върна за нея,ще и докажа че любовта ни може да победи стига тя да го иска и да ме обича..
Тя се изправи но не ме погледна,толкова ли ме мразеше...мразех това,сега това място щеше да ми се вижда като ад защото тя нямаше да е в него.
Когато се върнахме в замъка тя вървеше зад мен,не пророни и дума
-Келън..приготви багажа на г-ца Сейдж,Алек да я заведе до Корфу и да не я оставя докато не е в безопасност..после приготви кораба,отплаваме възможно най-сокор,не искам да стоя тук
Не бях сигурен дали кораба е готов и Келън потвърди
-Но капитане ,ремонта не е готов
-По-добре,по лесно може да потъна в първата буря

Трепнах при думите му. "По лесно мога да потъна".
Виждах в походката на Дрейвън, че е ядосан. "Честито Кат, това бе първия и последния, който те обичаше". Да, точно така, в минало време. Вече всичко щеше да е минало. Хем болезнено, хем прекрасно.
Дрейвън отвори вратата на спалнята ни...не, на неговата спалня, спомних си с болка и аз го последвах. По пътя си ритна един от столовете, а аз замръзнах на място. Как можеше за една сутрин всичко хубаво да се изпари. Спомних си думите за кораба му. Не можех да му позволя да рискува живота си, заради мен. Реших, че трябва за последен път да го погледна в очите и да го вразумя. Отидох до него и го обърнах към себе си.
-Знам, че аз не спазих обещанието си, но моля те...умолявам те...не се качвай на онзи кораб. Не рискувай, Дрейвън. Знам, че не заслужавам да те моля за нищо, но недей. Знам, че съм ужасен човек, но недей заради мен да рискуваш. Ще ме забравиш и болката ще премине. - поех си въздух, за да не се разплача.
-А аз ще ти обещая, че повече няма да те наранявам, че никога повече няма да ме видиш.

Може би я стрясках,а може би и нямаше да и направи впечатление.Качих се в стаята ни,как щях да спя тук като знаех какво имаше в това легло предната нощ.Всеки път щом легнех тук щях да усещам тялото и,да виждам разпилените по възглавницата коси,не определено нямаше да се спи в тази стая повече,по пйтя сритах един стол и тя реагира,този път...беше я страх за мен,значеше ли че има надежда,че не ме мрази,но глупостите които наговори...не тя бе ужастна а аз ,аз нямах право да я моля
-Не говори глупости Кат,не си ужастна,аз те нараних,аз допуснах да ти говорят лошо,да те наранят дори физически,благодаря се само че не стигна до нещо повече,нямаше да си простя ако те бе насилил,но наистина не ме моли да не се качвам,без туб тук няма какво да правя,всяко кътче което погледна виждам теб,макар да си тук от ден ...това място се превръща в Ад без теб а аз ...в дявол..
Ръцете и бяха на раменете ми докато ми говореше,гледаше ме в очите,но те бяха тъжни,мрачни,дори не исках да я поглеждам за да не я нараня пак,не исках да виждам какво има в нейните,най-вероятно гняв,болка,а нея нямаше да понеса знаейки че аз съм причината
-Ти не можеш да ме нараниш Кат,никога не би могла,аз съм този който го направи...и няма да си го прости никога